<< всички новини

Всеки с мисията си

- Не знам, не знам, майко игуменке, мека ми се чини... С нашите балканджии тука трябва ръка желязна. Новата е мека, мека.
- Отче, Господ ни я прати! В Одеса е учила, отче! Ето на! Виж! Получих депешата от чорбаджиите от Неврокоп. И там е даскалувала. С Бене Заралията, с даскал Йовчо от Копривщица, с Найден Лулчов. Лошо не е сторила. Пък жена е, жените са меки, отче.
- Майко игуменке, на хартия всичко всеки може да драсне. А друг вярно не се яви по нашите чукари. Пък да я вземем, а?
- Да я вземем, отче, да я вземем! Децата ей такива очи са отворили за писмо и четмо, а школото в паяжини потъна...

...

Поглеждам нагоре. Толкова е рано, хоризонтът е с цвят на малиново желе. След малко ще се разтвори в синьото на небето. И май това му е хубавото на деня. Какво да очаквам? Поне ще разбера как протича моята Мисия. Спасяването на редник Книга. На децата им допадна. Как се случи ли? Получих библиотека в кабинета си - празна. Реших да я позапълня... Помолих децата да донесат книги, които няма да са им нужни. Така можем да ги спасим. Казах на учениците да предупредят родителите си. И се започна. Макар че... Какво четене сега – в 21. век? Не е модерно, ако не касае фейсбук и някоя друга клюкарница. Едно от момчетата ми каза, че вкъщи имали много книги в кашони. След местенето в новата къща (с двор и колиба за две кучета) ей така останали. И те не са трилъри и кримки, били някакви си, дето ги четем в училище - Смирненски, Толстой, Дафо ли, Дефо ли... Направо ми се учести пулсът! Попитах какво ще ги правят. Ще ги изхвърлят. За какво са им?

...

- Отче, майко игуменке, дълбоко ви благодаря! С Божията помощ школото ще го бъде. Бог да ви поживи! Само дето две бохчи с книги съм донесла. Къде да ги оставя? И нека момчето, дето ще ги носи, много да внимава! От Одеса са ми, московски има, френски. Цена нямат, отче, майко игуменке!
- Знаем, Стойне! И ние наука сме учили. Аз в Атон... Майка игуменка - тука - по нашите манастири е чела.

...

Този час час нямаше, ако ме разбирате. Настъпи оживление във връзка с Мисията. Как да измъкна книгите от този мой ученик? Ей, ама и аз – „да измъкна“!...
- Може ли да ги донесеш в училище?
- Да не съм луд! Тежат.
- Искаш ли да си уредим една среща до вас! Ще дойда с колата – синя е, номер 7654.
- Хубаво, има един магазин. До него.
- Тази вечер. В шест?
- Не става.
- Защо?
- На тренировка съм.
- Нищо, ще чакам в осем!
- Оф, като питбул сте, не пускате! ОК! В осем.

...

- Добро утро, ученици! Да благодарим на Бога, че ни дари с тази хубава утрин и ни позволи да се учим на ум и разум.
- Добро утро, учителке!
Двайсет чифта очи са вперени в Стойна Лулчова. Мерят я тия живи балканджийски очи. Телцата са изпружени, едно-две деца се надигат на пръсти, за да я зърнат.
-Учителке, като икона си хубава! – прошепва малко момиче.
Брат му го смушва с лакът:
- Мълчи, ма!
- Не можем с божественото да се мерим! Бог е над всички, ние трябва покорно да следваме волята му, а той ни учи да опознаваме света край нас, да го тълкуваме и обичаме.
- Аз знам какво е Бог! Любов, светлина и търпение.
- Имам умници ученици! Браво! Да отворим букварите!...
Стойна Лулчова е с черна рокля, закопчана до брадичката, с две връзки книги до себе си. И с много голямо меко сърце, което така тупа сега, така тупа!

...

Трябва да напазарувам, но ще изпусна детето. Наближава осем. Излизам от колата. Пуши ми се, ама ще дам лош пример. Отдавна не съм се вълнувала така. За два кашона с книги! Така ли ще кажете? Почти като любовна среща е – с книгите.
Вие ли сте госпожата по БЕЛ на нашия?
Боже, тая жена откъде изскочи! Палтото ѝ е луксозно, даже знам на коя марка е, дето няма да си я позволя и с пет заплати. Имам чувството, че се смалявам в шушляковото си шубе.
- Да, от две години. Не сме се виждали на родителските срещи...
- О, аз съм много заета! Нали разбрахте? Нова къща имаме, строежи, обзавеждане... Сега моят ми каза, че искате да ни вземете книгите!
Имам претенции, че разбирам от интонация, ама тази майка нещо не мога да я дешифрирам. Да не би пък да ме обвинява?
- Може би ви е обяснил? Разбрах, че ще ги хвърляте...
- Ама и вие! Учителка сте! Как ще ги хвърляме! Значи, обиждате ме!
Леле! Иде ми да потъна в шубката си и после - в земята.
-Ето ги кашоните – до входа! Дайте една торба!
Майката нарежда като фелдфебел. И аз изпълнявам. Ама не мога да я разбера!

...

- Какво са книгите, ученици?
- Скъпи, учителко. Много парици чинят...
Стойна Лулчова се усмихва. Кротко, благо.
-Скъпи са, защото идат от далечни земи, пари струва да ги пишат и печатат, но книгата е скъпа, защото няма дъно. Едно от децата се засмива.
-Безценна е книгата, защото е безкрайна мъдростта, дето извира из нея! – казва учителката. Слабовато момче се снишава:
- Ще играе ли послушалката сега?
- Послушалката да си седи в ъгъла! Може да научи нещо и тя! – усмихва се Стойна.
Тая тънка, дълга пръчка как играеше преди меката учителка! По гърбините, по главите, по ръцете... Каква е тая учителка? Като шекер!

...

-Сега... Тия ги взимате вие, че въобще не ми пасват на библиотеката. Тя е с много витрини, разчупена е. Страшно скъпо ми излезе. Поръчала съм един препарат... Не я слушам, не я слушам! Гледам какво дипли в чантата ми. Смирненски, Дефо, Толстой, Вазов, Станев, Хайтов. Ще си ги наредя в класната стая. Кориците им са кафяви. Майката е по-сензитивна от мен.
-Много отиваха на старата секция – кафявки! Сега – не!
Любопитството не е най-силната ми страна, но пробвам:
- Какво оставихте за себе си?
- Как какво? Списания! Има и чиклит.
Слисана съм просто. Не че ги подценявам. Аз нито романи мога да пиша, нито разкази, нямам колонка в списание. Мислено и устно ѝ благодаря на тази майка! Дано препаратът да не я подведе! Дано ѝ е чисто и светло вкъщи!

...

- Отче, не е шумно за лошо в стаята!
- Ученето трябва да е скучно, та да е благополучно, майко игуменке! Да я сменим!
- Не бива, отче! Вярвам, че за добро ни я прати Бог!

...

Чакам си класа. Искам да видят библиотеката. Пак ми е нервно – като пред изпит. Харесват я! И ученикът с принос за нея се гордее! И аз, че Мисията ми успя! Цяла лавица със спасени редничета Книги. Какво ли щеше да им се случи? Да бъдат осакатени, разкъсани от нечии ръце или от машината за рециклиране? Да се развяват страниците им край кофите за смет, да се валят кориците им в калта? Да ги свиват на фунийки за семки край стадионите? Да се сгърчат в нечия камина в несвойствената си роля на подпалки? Да бъдат осквернени и изгубени в една битка, която не е тяхна и не е достойна? Не и сега!

...

Изпитът в края на годината завърши. Децата вече по цял ден щяха да пасат телците, ама с книги в торбичките. Щяха да пладнуват с животинките, ама и да четат, щяха да се къпят в прохладния планински вир и да пишат сетне под сянката на бориките. И след години щяха да разказват на своите деца и внуци за учителката. Онази, дето послушалката натроши за съчки, дето докара театро в училището, дето усети едно дете, че пипа чужди парици, но не го разкри, че ще се срами, а го накара да върне взетото и да помни за цял живот съвета ѝ, че краденото дамгосва. То после само разправи. За оная учителка, за която плакаха дълго, като си тръгна от манастирското школо, защото и други дела имаше из Българско. Разказваха за Стойна Лулчова, на която туриха още едно име. Шекерчето. Тя се засмя звънко, като го чу. Не се обиди. Майка игуменка - и тя се усмихна, защото много беше видяла за годините си. Само дядо поп малко се понамръщи. Иначе в душата му биеха камбанки.

...

Автор: Любомира Иванова Петрова – учител по български език и литература, член на синдиката
Адрес: 4400 град Пазарджик, ул. Дунав“№13, ет.2, ап.28
Телефон: 0888301308
Училище: ПГСА – гр. Пазарджик